Духовното Наследство

Ние, хората, се грижим повече за материалните неща. Оставените в завещание идеи, каузи или поуки, оставяме за съхранение в Архива. Запитах се, какво в съзнанието на нашите деца остава като спомен за личносттите извън фонда, описа и снимковия материал?!

Стефан Македонски е бил човек на действието. Той провокира непрекъснато Съдбата с взетите решения. С направения от него избор. Широко отворен за живота и неговите персонажи, той не живее в миналото, гледа пред себе си, напред към бъдещето. Цени дребните радости и жестове, но делата му са насочвани към смисъла, скрит в непреходното. Готов е да помогне всекиму, бил той в нужда или болка. Търси своето място сред хората и е готов да се бори за него.

Хората от неговото време не съумяват да го разберат съвсем „по човешки“. Това отношение негов приятел обощава така: „Стьопата не се привеждаше, за да мине. Макар и висок, минаваше през портите с вдигната глава.“

Своите идеите, как вижда тяхното реализиране или решаването на проблемите в музикалния живот и оперното дело, Ст.Македонски споделя в огромен брой интервюта, статии, мнения и критични бележки. Заема ясна позиция и изказва открито своето мнение.

“Артистът на сцената трябва да бъде само артист, а в живота – гражданин с обществен морал и обществени задължения. Актьорът в живота е винаги лош творец на сцената. Артистът е голям, когато служи на своя народ.”

“Аз разбирам изкуството като правдиво изобразяване на реалната действителност. То трябва не само да изобразява правдиво живота, но и да чертае пътя за бъдещето, което идва да смени настоящето. Театър, който не отразява действителността и не отговаря на духовните нужди на народа е осъден на смърт.”

“Ролите си разучавах внимателно, задълбочено, всестранно. Най-напред прочитах цялата опера, после прощудирвах музикално и текстово ролята си, след което анализирах психологически героя, който трябваше да въплътя на сцената. За постигане на тая задача понякога правех дълги исторически екскурзии. Например, когато учех ролята на Елеазар от операта “Еврейката”, в търсене на духовния материал за построяване на образа, се запознах със старите еврейски обичаи, които правилно използувах в интерпретирането на моя Елеазар.”

“ Винаги, когато разучавах нова роля, за мене започваше нов живот. Вълнуваха ме непознати чувства. Обземаха ме особени трепети и настроения. Понякога смут и тревога нахлуваха в душата ми. С еднаква любов и нежност се отнасях към всички свои роли. Но не винаги успявах да достигна желания от мене образ. Като свои коронни роли аз смятам Канио, Радамес, Дон Хозе, Елеазар, Отело, дон Педро и Танхойзер.”

В Германия, Македонски пее на български език и това остава на заден план в очите на консервативно настроената по отношение на езика немска публика, пометено от възторга, породен от неговия глас и сценична игра.

Изкуството е отговорност

Залата е пълна с хора, които са дошли, за да получат зрънце духовна храна. Да бъдат приютени в един по-красив и справедлив свят. Да получат подкрепа в търсенето на верния път за решаване на личните си проблеми. От особена безкористна подкрепа се нуждаят младите таланти, готови да поемат по нелекия път на артиста. С такава цел Ст. Македонски изготвя Устав за студия за изкуство – София, утвърден от Министерство на вътрешните работи с № 15045 от 12.10.1934 г. Нещата спират до тук. Връзката между поколенията, особено по отношение на професионалния опит, е много важна, за да не се повторят грешки от миналото и в бъдеще.

Изкуството не трябва да е утилитарно.

То е вълшебният мост, по който човечеството минава, вървейки към по-доброто и съвършенно „утре“. „Ние носим голяма отговорност пред провинциалната публика“ - пише Македонски. „Трябва да й даваме истинско изкуство. Между нас казано, всъщност това е истинския български народ, който трябва високо да ценим и уважаваме.”

С присъщия си плам и творческо дръзновение, той реализира идеята за Подвижна народна опера. Става нейна движеща сила, художествен ръководител, режисьор и актьор. В начинанието участват още Тодор Хаджиев, диригент и Ст. Киров, председател на Съюза на артистите в България, който става нейн директор. Подвижната опера се основава на 20-ти ноември 1934 г. и съществува два сезона. Изнася спектакли в над 28 града на страната, представя 15 различни опери. Сред участниците в нея са имената на Хр. Бръмбаров (баритон) и Н.Вульпе (бас).

За изкуството всички са равни.

Изкуството е храма, в който всеки може да влезе. Усещането вътре, за самия артист и каква част от това усещане той ще успее да „предаде“ на чакащите отвън, прави различието. То идва от особената, уникална възприемчивост към всяко енергийно трептене, което идва от външния свят и способността да бъде превърнато в духовно внушение към човешките същества от публиката. Без значение кои са те или какви са те извън залата. Тук се срещаме с идеята за „общата човешка същност“. Колкото за въздействието на Македонски можем да съдим по казаното за него.